Прехода през погледа на домашното видео, Некерман и Кореком

Един телевизионен канал напоследък ме връща в годините на диското и видеокасетите с онзи култов преводач, който звучеше като хремав.
Бяха години, в които информация за запада получавахме единствено от контрабандно внесен „Некерман” и „Квеле”. Който не е виждал тези списания ще поясня, че това бяха списания пълни с всичко. Дебели като тухла, която започва с прически и свършва с фитнес уреди и сауни. Те заедно с филмите записвани на видеокасети бяха каналите за информация, чрез които достигаше до нас „гнилия капитализъм”. Спомням си как с един от моите най-добри приятели взимахме по някоя дойче марка и отивахме в „Кореком” за да си купим цигари „Море”, кола в метална кутия и „Тублерон”. Ако ни останеше ресто задължително купувахме и видеокасета за да запишем най-новия филм, до който се докопаме. Рейнджъри, карате, нинджи или някой филм на ужасите бяха просто перла в колекцията ни.
Тогава видеото беше лукс, и видео имахме само аз и той в квартала. Никой не обръщаше внимание на превода и качеството тогава, а те самите бяха отчайващи. Естествено, малко по малко в нас заработи и онзи бизнес нюх на хора, които имат ценна стока. Постепенно започнахме да събираме децата от квартала, когато родителите му си тръгваха за село в почивните дни. Тогава правехме кинопрожекции от ранен следобед до късно вечер на децата от квартала. Частният бизнес и демокрацията навлизаха при нас със скоростта на светлината през почивните дни. Срещу 50 стотинки на филм нареждахме в неговия хол цялата махала и им пускахме видеофилми с Брус Ли или Чък Норис.
Така ние печелехме по 10- 15 лева за един ден и се чувствахме като богове. Естествено за тези които намираха филм, който нямаме и ни предоставяха време за запис - прожекцията беше безплатна. И така тънещи в охолство в горещите летни дни, ние с моя приятел Васко можехме да си позволим всичко. Запада беше събран във видеокасета, а капитала се харчеше в „Кореком”. Някъде прочетох, написано явно от голям зевзек, че Кореком означавало „Корекция на комунизма” - не знам дали наистина означава това но за мен и Васил това наистина беше така. Чрез този магазин ние наистина се чувствахме, като хора, които коригирахме липсата от шоколадови яйца, кола в кутийка и западни цигари по магазините. Или ако нямахме от ценната валута отивахме до стрелбището където, тогава беше едно от местата, в които може да получиш пакет вносни цигари и дъвка Бип – Бип, календар с гола жена, та дори видео или аудио касета TDK. С двукасетъчните касетофони за левче записвахме на съучениците си албумите на Металика и Меноар.
Макар и весело си беше доста страшно това наше начинание. Една дума от някой от нашите приятели в квартала можеше да ни коства доста проблеми в училище. Но слава богу, всички бяха доволни, защото макар и да си плащаха по някоя стотинка за филм, след това с дни имаха теми за разговори и игри, в които преплитахме нюансите от новия филм, който сме гледали.
Списанията „Некерман” и „Квеле” също играеха голяма, важна роля в живота ни. От тях късахме страниците с моторите и колите за да облепваме стените в стаите си, а от останалите страници, които не ни бяха интересни ставаха чудесни фунийки, с които се обстрелвахме до късно вечер.
Последните страници също бяха на почит. Там обикновено се криеха последните модни тенденции дамското бельо, а за нас това си беше равносилно на „Плейбой”. Всеки къташе последните страниците на своето списание и го пазеше, за да може, на разменни начала да разгледа девойките от списанието на друго дете, и така да се вдъхнови от уж разголената женска плът.
Днес вече времето е друго, сегашните тийнеджъри са доста улеснени в достъпа си до информация. Вместо фунийки играят в интернет Кънтърстрайк. Видеото отдавна е заместено с ДВД, и няма нужда да разменяш филми, достатъчно е да влезеш в някой тракер за да си изтеглиш последния хит. Едва ли днешните младежи биха обърнали внимание на "Некерман" и дори "Плейбой", след като и нет-а, а и кабеларките изобилсстват от порно. Дори и да те хванат да разглеждаш голи жени едва ли биха ти сторили нещо в училище, защото и образователната система вече е различна, а и сега вместо незаконни прожекции, в кварталите се разпространява дрога. Бизнеса, от който ние се чувствахме, като богове днес, едва ли би помогнал на някой да изкара и стотинка при положение, че вече и видеотеките изчезнаха.
В това щастливо време ме върна този канал, който няма да споменавам за да не правя реклама, но по който в момента с добро качество и без онзи превод на „запушеният нос”, а със субтитри напоследък гледам всички филми, които някога старателно пазех на касети в секцията на стаята си. Едва ли това за което говоря би заинтересувало някой младеж роден след 1989 година, но за моите връстници може би чувството е познато, а може би и те са живеели по подобен начин в онези години. Сега пишейки за това се чувствам като, че ли е било вчера, а беше преди повече от 20 години.

По следите на изчезналото сирене

Вчера в сутрешният блок на една от телевизиите гледах гости които говореха за сиренето. Хората бяха експерти в производството на така наречените млечни продукти. Силно впечатление ми направи необходимото количество мляко за производството на един килограм сирене. Оказа се, че за един килограм от този национален български продукт са необходими около три килограма мляко. Единият от тях за съжаление не му запомних името направи справка за ценообразуването на млечните продукти сирене и кашкавал. След кратка аритметична гимнастика в студиото човека достигна до тезата, че нормалната търговска цена на килограм българско бяло сирене с всичките му надбавки данъци и печалби от страна на търговците е минимум 7.60-8.00 лева. Слушах всичко това с интерес защото, като българин кулинар и гастроном но най-вече, като човек се интересувам от качеството на храната която консумирам. Признавам си до този момент никога не бях се заглеждал в цената на сиренето. Винаги съм го купувал на външен вид защото и без това липсва етикет на който да пише повече от „състав:млечни продукти" „трайност и производител..." .
В по-късните часове на деня излязох на пазар. Почти бях забравил за предаването, което гледах сутринта в къщи пиейки кафето си за разсънване. Но в един момент на една от витрините на магазините от които пазарувам купчина с белият продукт ми привлече вниманието. Цените на различните видове сирене варираха от 3.80 до 6.40. Най-скъпото сирене на тази витрина беше овчето, което струваше 6.90. Зачудих се, реших че просто в този магазин макар и голямото разнообразие от българско сирене, което продават са изоставили качеството или "качеството за сметка на количеството" . Това ми възбуди любопитството и моя случаен поглед към витрината се превърна в желание за социален експеримент. Започнах обиколка на магазините в моя квартал с идеята да намеря онова качествено българско сирене за което чух сутринта, и което трябваше да позная по цената над седем лева. Обикалях близо час, не че ми трябваше сирене, не може би повече воден от онова чувство от рекламата за маргарина, който искат всички филии да намажат. Исках просто да го зърна, да видя "звездата" на българското мандраджийско производство, качествено бяло краве сирене на цена над 7 лева. До такава степен бях обладан от тази мисъл, че не пропуснах дори и един от гаражите превърнати в магазини с табели "мини -маркет". Уви така и не го намерих това истинско сирене. Запитах се, ако това което бях чул сутринта е вярно, ако това което видях в обиколката си и в търсене на качественото сирене е така, тогава какво ядем ние? Явно качествени кренвирши на цена от шест лева за килограм няма. Явно салама на цена пет и четиридесет е от 50 годишни ирландски говеда. Знаем за хляба, че обикновено е пълен с живак и консерванти защото се прави от зърно за посев понеже е по-евтино. Алкохола, който пием е спирт с есенция. Цигарите или са контрабанда или отпадъчни продукти на европейските компании. Ами сега и сиренето е менте.
Символа на бедност в България през годините на войни и разруха е бил именно бедната храна „да сложим на масата малко хлебец , сирене и лук" . Сега явно е по-зле и от тези най-тежки години. Сега тези думи биха звучали така „ да сложим на масата нещо, което прилича на храна, и да се надяваме, че утре отново ще се събудим". А за последствията и пораженията, които не виждаме за тях няма да мислим защото, ако не ни довърши стреса и бедността, здравната реформа, икономическата криза или свинският грип, то имаме политици, които ще се погрижат за нас.

Апотеоз на една изчезнала „РЕД цивилизация”

Само преди малко повече от година един ляв интернет проект беше публично рекламиран. В началото на дните си той едва ли не бе прокламиран като „хилядолетен райх”, „нова РЕД цивилизация”.
Вървяха регистрации членове и потребители дискутираха теми в форума, на страниците му се редяха събития, след събития, анкети, а в чата всеки четвъртък гостуваха личности от Йоана, през Дърева, та чак до жив премиер. Като всяко ново нещо медиите се интересуваха от това какво се случва там, какви са вълненията и терзанията на младите леви. ПР- а беше на нивото на американски президент в предизборна кампания. Червени билбордове със слоган „Свежи и зрели идеи” или „Сергей, обади се – Звездичката” красяха Дондуков, а и пътната мрежа в страната. Хората се тълпяха с хиляди всеки ден за да видят новото чудо. На ден хиляди младежи още от рано сутрин, до късно вечер, бистриха политиката в модерен видеочат, форуми РЕДактираха политиката, РЕДпортерстваха. Имаше републикански турнета, конкурси за фалшиво пеене, презервативи „влизай редовно” и много влизащи и вярващи, че могат да бъдат забелязани, поканени участващи в политиката. Вярващи че градят нещо ново, модерно, полезно. Имаше заряд!Снимаше се смешен и дори посредствен с характеристики на сапунка интернет сериал. Много хора чакаха с нетърпение следващият епизод на чистачът Че и неговите приключения в училището за политици, и макар посредствен искрено се забавляваха от това. Сега училището го няма, а за подвизите на "Че" напомня само революционната обстановка на Позитано. В последната му серия сякаш като някакво злокобно предсказание Станишев зарязва премиерстването и полита на мотора си да прави революция незнайно срещу кого при положение, че управлява именно той.
Сега малко повече от година този РЕД проект прилича повече на изоставен град в дивият запад. Събитията са с дата преди 5 юли. Публикациите в форума приличат на стари олющени плакати „Търси се”. Тук там зад някой ъгъл свисти заблуден патрон изстрелян от все още жив призрачен потребител. Темите са заядливи и няма и помен от идея креативност, само спамерите поддържат с байпас форума. Чата е пуст, а от госта в четвъртък е останал само банер с обезглавен костюм и надпис „очаквайте”. Тук там някой шериф наднича от прозореца показващ потребителите, които са на линия за да види да не ми случайно някой плъх да не изгризе кабела и да остане призрачният град на тъмно. По някога странстващ пътник се отбива попаднал случайно може би без да иска или само за да попита „Абе тук защо няма никой?” и да получи отговор от шерифа или спамера „има-има, крием се”. След което вятъра по мрежата го отвява към посока и място което има живот. Човека цъка с език и клати глава гледаки как от древната цивилизация РЕД е останала само пустиня. Страниците приличат на забулени в пепел от хиляди години артефакти на „РЕД цивилизация”, а е минала едва година от блясъка на нейната слава.
Има дни обаче когато стават и интересни неща. Това са дните когато някой стар потребител случайно кликва на брозъра си домейна по дефаут и решава да информира витаещите призраци на сайта, какво се случва по света извън това пространство. Да провери има ли случйно някой там или и дежурният си е тръгнал вече. Обаче ако има неблагоразумието да публикува критичен материал пуснат в някой вестник, тогава изведнъж сякаш сайта оживява. В призрачният валс се появяват душите на отдавна забравените теми. Вампирите се изплуват поклащайки се с кокалестите си пръсти и протягат болезнено ръце в опит да сграбчат „нахалника”, който е дръзнал да развали мъртвешкият им сън. Духовете на спамерите изплуват от клоаката и макар и в този зомби свят изведнъж сайта живва. Появяват се и хора които разчистват своя вход към сайта от паяжините само и само да влязат в това отдавна забравено пространство, за да могат да се домогнат до свежата плът на „наглеца”, за да могат да получат част от подялбата на нещастника, дръзнал да наруши мъртвото спокойствие на „призрачният град”. Някой бе казал „Пътят към Ада е постлан с добри намерения”.
В началото на създаването си „Държавата РЕД” - добри намерения имаше много, за съжаление сега остана само Ада. А за блясъка на славата й напомнят само няколко бъга в системата.